Замислих се напоследък за една максима, която моя мъдра менторка в обучението ми беше казала преди много години: „Няма лоши ученици, има лоши методи на работа.“
Толкова често, когато не се получават нещата, бързаме да отхвърлим човека и да кажем: „Той не е сериозен“, „С него не може да се работи“, „От него нищо не става“, „Той просто не знае какво иска“, „Нещата между нас не се получават“, „Няма начин“…
Дали това не е просто ефектно покритие на безсилие и нежелание да потърсим причината в неправилни модели на работа? Дали не е време да потърсим различен подход? Не е ли предателство да се откажеш твърде лесно? Не е ли вменяване на вина поради лична безотговорност?…
Моят ментор Том рисува една много добра картина. Представи си, че влизаш в един асансьор и срещу теб има непознат човек. Ти му се усмихваш. Какво прави той? По всяка вероятност и той ще се усмихне. Но, докато се усмихва, ти го фрасваш в носа, ей така, без причина. Какво прави той? Много вероятно е да те фрасне и той или да ти наговори куп „хубави и позитивни“ послания, както за теб, така и за рода ти по женска линия…
Е, човекът срещу теб лош ли е? Как стана така, че ИЗВЕДНЪЖ той налита на бой? Как така му хрумна да се бие?…
Хората имат свободна воля, но почти не я ползват. Те постоянно реагират на това, което се случва около тях. И ако искаме съответна реакция, не е ли разумно НИЕ да я провокираме с правилно поведение? Вместо да се поддаваме на това, което другия прави и да реагираме ние на неговите действия.
Един от моите учители казваше следното: „Аз не чакам да ме обслужат добре, за да дам бакшиш. Аз давам бакшиш ПРЕДИ да са ме обслужили, за да съм сигурен, че ще ме обслужат добре.“
Ето такива неща си мисля напоследък. Ти какво мислиш?