Умението да отлагаш – полезно или вредно?
Напоследък ми се случват интересни неща. В някои социални групи пиша мнения по различни теми. Радвам се, когато нещо предизвика интерес и настане „оживление“. Но толкова често българите сме тъпкани, че изпадаме в две крайности – или нищо не коментираме, защото нямаме собствено мнение или смятаме, че просто няма смисъл да си чешем езиците, или просто крещим с цяло гърло.
Гледам как реагират хората – палят се, бързат, припряни са… Често изчели недоизчели, виждащи една думичка дори, почват да дават „големи“ идеи.
Старая се да пиша позитивно, да съм конструктивна и да не влизам в лични нападки. Забелязах обаче, че колкото и да се стараеш, никога не можеш да угодиш на всички. Даже напротив, колкото повече спазваш добрия тон и се опитваш да предизвикаш интелигентна и конструктивна дискусия, като че ли ставаш мишена за едно много ниско ниво на общуване. Понякога се ядосвам, но откривам колко полезно ми е едно умение.
Не бях се замисляла досега колко важно е: Умението да отлагаш.
Прочитам кофти коментар и първият ми импулс е направо да викна: „Абе, човек, какво ти става?“ Понякога коментарите нямат нищо общо с темата, друг път езикът е абсолютно неподходящ или просто заядлив. Да не споменавам личните нападки… Онзи ден пък един коментар ме смая – някой ме критикува, критикува, а накрая ми дава идея какво да съм направела аз за благото на всички. Супер! Както и да е, да не влизам в детайли. Започнах да отлагам отговорите. Установих, че първоначалният импулс не е най-добрия съветник. Понякога отлагам отговорите си дори не с няколко часа, а с дни. Знам, че това изглежда от страни като някой, който просто е загубил ума и дума, защото е бил „затапен“. Въобще не ме интересува как изглежда. Няколко пъти ми се случва, след като съм оставила времето да си каже думата, просто да нямам желание да се върна да отговарям. Не желая да се въвличам в ниско ниво на безсмислени спорове и не искам да си губя времето. Вярвам, че моите цели в живота са важни и е нужно да ги преследвам с постоянство и упоритост. Има хора, които са важни за мен, а и аз съм важна за тях. Те уважават мнението ми, ползват съветите ми. Аз не мога да помогна на целия свят да се промени, а и това не е моята мисия в живота. Ако някой иска да ме чуе, добре, ако ли не – просто продължавам да се фокусирам върху важните неща.
Снощи имахме семеен съвет – аз, Георги и децата. Наложи се да коментираме някои неща. Не беше лесно, но беше важно. Сигурно най-ценното от всичко, което си казахме беше това: Отложи! Има ситуации, има конфликт – много често реакциите ни са прибързани и след това съжаляваме, защото в емоциите си, казваме неща, за които съжаляваме. Понякога те са правилни, говорим истината, но… тонът и чувството, не са добри, конструктивни, зачитащи мнението на другия, пък било то и неправилно. Разбира се не винаги е възможно, нито целта на този блог е да пропагандирам робско мислене: „Наведена главица, сабя не я сече.“ По-скоро е опит да предизвикам себе си и евентуалната аудитория, да помислим какво добро нещо носят прибързаните реакции. Не сме ли станали свидетели вече на твърде много жертви, а в повечето случаи това са най-близките ни и обичани хора? Нараняване, обида, смачкване на другия, грубост, себеиздигане и егоизъм… Няма смисъл да изреждам всичко.
Интересно племе сме ние хората. В името на „истината“, сме готови да прегазваме.
Виж тази картина: малко детенце, гледащо мама и тати с огромните си очи, очакващо любов, грижа, отворена прегръдка, усмивка, насърчение, а вместо това получава редовното мъмрене, свиване на вежди, дълбоката въздишка „Ах, няма оправия с това хлапе…“. Да не изреждам и по-страшни неща.
Няма нищо по-съкрушаващо за мен, да видя в очите на някой, наранения дух. Той няма да крещи и буйства, няма да доказват колко е прав… Просто ще те погледне с онази дълбока тъга, която не може да се опише с думи, но просто знаеш, че знаеш, че знаеш – АЗ НАРАНИХ. И ако си истински човек, ще си признаеш това и няма да искаш никога повече да го повториш.
Изгубеното умение да отлагаме, може да ни спести много болка и разочарование, а както казва моята счетоводителка: „Най-висока лихва ти носят спестените нерви.“
Не казвам, че е лесно, но казвам, че си струва всяко усилие да се научим да го правим.
Ти би ли опитал?
Автор: Зорница Александрова