Много често, когато гледаме репортажи и клипове за глад, мизерия, нужди, проблеми, все си мислим, че на нас няма да ни се случи, че за да сполетява другите такова зло, явно те са си виновни…

Гледайки този клип си мислех: Как ли живеят тези хора? Как бих могъл да застана до тях да споделя своите „проблеми“, които ми се виждат толкова значими и неразрешими? Как бих погледнал тези деца да им кажа, че и ние сме в криза? Как да кажа на своите деца за тези, другите деца, на съседите в Африка… Те не са бройки, те са деца на реални родители… Те имат съдба и са родени с мисия на тази земя…

Но след това си помислих: Колко подобни съдби има наоколо, по съседски? Колко ми е трудно да чуя какво споделят хората, защото главата ми бръмчи от собствените мисли за оцеляване, справяне с проблеми, борби… Като се гледам, мисля си понякога – дали Дарвин наистина не е имал право, че човек може да регресира до животно – просто да оцелява, да се спасява, по закона на джунглата…

Нима сърцето ми е толкова „имунизирано“ против човечност? Нима нищо не трепва, когато слушам за трагедии? Или медиите до такава степен притъпиха сетивата ми с постоянното излъчване на такива новини, че те станаха „нормално“ нещо?

Боже, опази ме от такава имунизация, която… вкаменява сърцето! Моля те, от сърце…

И ми дай мъдрост и сила да помогна, с всичко, с което мога… За какво друго да живея на тази земя?…

Вашият коментар