Струва ми се, че ще се сблъскваме все повече с това – кое е реално и кое е виртуално… Светът живее онлайн, ние също. Ако се опитваш да се противиш на това, може би ще изчезнеш като динозаврите – светът продължава да се върти… напред…
Но дали „онлайн“ задължително означава „виртуално“?Снощи отново гледах невероятния филм „Красив ум“. Толкова ме мотивира силата на гения, който е нестандартен и толкова различен… неразбран, отхвърлен, осмиван… Но в същото време силата на любовта към жена му и посвещението да я направи щастлива му дава сили да живее сред привидения и кошмари от миналото, в настоящето…
Можеш ли да живееш сред всички кошмари от миналото, да те преследват постоянно и да ти крещят в лицето, демони да глозгат най-болните места в душата ти, а ти да се научиш да не им обръщаш внимание, да ги обявиш за виртуални, и да дадеш силите си и живота си на това да живееш за реалните хора, които обичаш и които те обичат? Може би истинският гений не е в нещата, които си измислил, а в сърцата на хората, които си докоснал с любовта си… И навярно силата на величието не идва от много знания и пълна информация, а от посвещението да дадеш живота си на някой друг и да му подариш най-доброто, което имаш?…
В социалните мрежи има много контакти, много хора, с които се запознавам. И изкушението е голямо да опиташ да прочетеш и видиш всичко, което тези хора изпращат. Заливат те с купища материали, клипове, снимки, картинки…
Но стигам до следния извод: има два типа хора във виртуалния свят (а може би и в реалния?): хора с маски и истински хора.
Хората с маски просто не знаят как да общуват и затова общуват по този странен начин – вместо да КАЖАТ какво имат да кажат, използват какво някой друг е казал и направил, а ти се сещай как да го тълкуваш, защото дори не разбираш дали го одобряват, харесват или не… Странно и трудно упражнение… С такива хора не знам как да общувам, защото те не говорят, те се крият зад плътна маска – те са просто огледало, което отразява чужди образи, мисли… Сигурно не са открили себе си, борят се с демоните на отхвърляне и болка и не позволяват на никой реален човек да влезе в техния свят, защото той е запълнен с виртуални образи и същества… Може би просто не мислят за важните неща в живота и нямат своя позиция, а просто са се оставили по течението някой друг виртуален „лидер“ да мисли вместо тях, някой друг да говори вместо тях… Скрити зад модерните лозунги: „Всеки има право на мнение“, те нямат свое, а просто повтарят чужди… Дори много често не слагат реални снимки и имена в профила си, а се крият зад пейзажи, анимационни герои или… звезди и известни личности… Защо ли? Но с кого ли очакват да се срещнат, ако са издигнали такива високи стени около себе си?… Дали не слушат повече гласовете на виртуалните демони, които изкривяват реалността и постоянно набиват в очите им техните слабости, болка и наранявания или им говорят колко са велики и как страхотно се справят с живота? Разбирам тези хора, аз също съм чувал много от тези гласове (и все още съм нормален :-)) и много ги съжалявам… защото отново стават жертва на самотата, включително и онлайн…
Но има и такива, които са себе си, те са истински – независимо дали са онлайн или офлайн. С тях можеш да говориш, защото имат мнение. Те ИНТЕРПРЕТИРАТ нещата, които стават около тях, те имат принципи, те общуват… След кратък чат ти се обогатяваш, защото си докоснал друг свят, друга вселена. Тези хора те предизвикват и провокират, защото са истински. Животът винаги ме привлича! Обичам да бъда сред такива хора… Дали са перфектни? Определено не. Но не се срамуват от това. И не се опитват да се харесат на всички – те имат гръбнак, те стоят прави. Те стърчат над останалите и се забелязват. И са усвоили умението да общуват – да слушат и да говорят… Сигурно всички те имат своите демони, които говорят – „Кой си мислиш, че си? За какъв се смяташ? Виж как се правят нещата, гледай какво правят другите. Ти ли ще бъдеш различен? Ти ли ще промениш света?“ На кого му пука за тези гласове? Те са виртуални, те не съществуват! Има други гласове на реални хора, заради които си струва да се живее… И като реален човек, те също имат глас и го използват…
Аз съм много щастлив да срещам такива истински хора – запознаваме се онлайн и след това се виждаме на кафе, говорим в скайп, дори с някои работим заедно. Имаме за какво да говорим – те нямат скрити мотиви да ти продават, да те зарибяват, да пробутват своите идеи, да те променят… Те са широко скроени, те са се примирили със себе си и дават свобода на другия също да бъде себе си. Защото знаят – всеки носи своя виртуален свят, никой не може да избяга от миналото си, от дефицитите си (колкото и да се опитва да убеди всички, че с позитивното си мислене е победил всичко!) и от виртуалните същества… Но са ИЗБРАЛИ да бъдат реални – онлайн и офлайн… И с такива реални хора може да се общува. И си струва да се общува…
Във виртуалното пространство има много реални хора: не е важно средството, което използваш за общуване, а дали самият ти си РЕАЛЕН и дали живееш в РЕАЛНИЯ СВЯТ. Важно е КОЙ си и с КОГО общуваш… Всичко друго е просто една виртуална реалност…
Автор: Георги Александров