АЕГ

Леле, току-що видях колко е часът и направо се ужасих: днес моя приятелка от много, много години има рожден ден и цял ден си мислех да се обадя и да й честитя, а денят се изниза и аз не успях… Това беше моето момиче от гимназията, с която ходихме 5 години… Страхотен човек… Бъди щастлива, Рени!!! Не съм те забравил, скъпа приятелко! Просто не се организирах добре…

Замислих се за миналото – колко красиви моменти крие то и колко капани… Говорихме си с приятели днес за това. Много често не искаме да си спомним миналото по една или друга причина. И си мислим, че то е приключило. Но твърде често там се крият призраци, които ни преследват. Както и там се корени нашата сила.

Всичко, което ни се е случило, ни е накарало да си направим някакви изводи. И в зависимост от това дали са били правилни или не, днес ние сме това, което сме. Не можем за избягаме от миналото, но можем да го примирим с настоящето, за да определим бъдещето си. Когато откриеш причините за проблемите днес (почти винаги те се коренят някъде там, в миналото) и се справиш с тях, идва свободата да живееш по-добре, да общуваш по-добре, да мислиш по-лесно…

Днес си спомнях моя живот в гимназията. Имах щастието да уча в страхотно училище – Английската гимназия в Русе. По онова време беше една от най-добрите в цялата страна… Докато бяхме ученици, ние си мислехме, че нашият клас не е наред, не можем да се организираме, не сме сплотени… Мислехме, че учителите са ужасни, класната не става… Проблемите ни се струваха като Хималаите…
Но минаха години… И започнах да осъзнавам, че съм имал страхотен клас, чудесни съученици, уникални учители… Мина много време, преди да успея да отида и да благодаря на първата си класна – „другарката Успенская“, която буквално ни сбръчка през подготвителния клас, но ни научи на английски… Мина много време, преди да успея да разбера защо „рускинята“ Светлана Михайловна се държеше по такъв начин и ме накара да прочета в оригинал „Как закалялась сталь“ и „Накануне“, наред с още доста подобни… Мина време, преди да успея да оценя Виолета Нешева и нейното много говорене, другаря Василев и неговите пирамиди и теореми, другарката Докова с нейните лястовици и костенуркови котки…

Скъпи спомени, свидни спомени… Те ме връщат назад с усмивка и признателност… Спомням си и част от финалната реч на директорката Румяна Тодорова, когато ни изпращаха от училище: „Вие сте дялани камъни и където и да отидете, с каквото и да се занимавате, ще бъдете сред най-добрите, защото такива са нашите възпитаници…“

Това минало носи самочувствие, сила и смелост. Да бъдеш този, който си…

Спомням си своя абитуриентски бал, чудесните моменти, чувството, че успешно си отгърнал една глава от своя живот и влизаш с трепет в нещо ново, непознато, неразбираемо, но… много интересно!

Другите неща, лошите, не си ги спомням. Трябва нарочно да се върна и да разровя в старата ракла на моите спомени, покрита с прах и паяжини… Там се крият неща, които не желая да си спомням, лоши неща, лоши хора, лоши преживявания…

Но, уви, в моменти, когато съм под стрес, когато съм в неочаквана ситуация и трябва да реагирам бързо, когато вземам решения… тези спомени са с мене. Дори да не си ги припомням… Те крадат от моята сила и смелост… Те понякога дори крещят в лицето ми… Трябваха ми години, за да се занимая с някои от тях, с други още не съм успял…

Но е такава свобода да се разтовариш от вехториите в раклата! Да проветриш килера! Да отвориш прозореца и да влезе чист въздух… Обичам такава чистка!

Никога досега не съм успявал да се справя с нея сам, винаги е била нужна помощ. Тъй като не ми се иска да ровя в раклата и да вадя мръсни парцали оттам… Но никога не съм съжалявал за моментите на „чистка“…

Преди време на един семинар за вътрешно изцеление лекторката ми даде страхотен пример:

Когато имаш такъв емоционален свръхбагаж, той е като бурени, които пречат на нормалния ти живот да вирее нормално – заглушават, засенчват, пият от водата и минералите в почвата, лишавайки нормалния ти живот от сила и жизненост… И Бог започва постепенно да те поставя в ситуации, в които да разклати тези бурени, да ги подръпне, да ги напои със сълзи, за да може да се разхлабят техните корени. Чак тогава, когато корените са свободни, изскубва плевела. Иначе, ако останат корени, ще поникнат нови издънки…

И целият ни живот е такова плевене на нашата нива, за да заживеем живота, за който сме създадени…

И боли, и понякога скърцаме със зъби…

Но се уча да не гледам плевелите, а да гледам живота, който разцъфва и избуява след всяко плевене… Животът си струва да се живее, пълноценно! Плевелите да си отиват! Нямам нужда от тях! Искам оплевена нива!

Да поразровим в килера и да разчистим раклата, а? Аз днес пак прочистих малко и проветрих. И сега лягам щастлив и удовлетворен.

А ти? Как мина твоят ден?

публикувано в www.public-republic.com

Вашият коментар